Създаване на студент/ка

Погледнете "Препоръчителните герои"

Име:
Години: 15- 1-ви курс; 16-2-ри ; 17-3-ти ; 18- 4-ти
Външен вид:
Характер:
История:
Допълнителна информация:
Снимка:
Лик:

SeHun


Любовта нима тя съществува ?


Гледах луната и си задавах този въпрос отново и отново веднъж се запитах дали луната не изгрява зареди мен защото аз бях нейната любов но тя бе доста по възрастна от мен .В този свят има много луди хора но имаше и самотни аз бях един от тях .Защо Бог е създал хората явно си е мислел че всеки един от тях ще намери своята полувинка както Адам и Ева но е грешал тогава е бил още млад и глупав имал е някакви представи за съвършен свят .... но за всичките тези години хората по планетата се промениха много някои предпочитаха да са самотни други пък искаха да бъдат обичани.Аз бях от вторите искам да бъда обичан но явно ще умра сам . Но може би така е по-добре така няма да има грешки нито изневери нито драми.Знам че някъде там има момиче за мен което ще ме обикне такъв какъвто съм и никога няма да се откаже от мен зареди някаква глупост .Във всяка връзка има времена на караници а дори при някои и караниците довеждат до скъсване но аз не исках това исках просто една малка частица обич . Хората които умеят да обичат заслужават да бъдат в Рая но аз не знаех какво е обич не я разбирах но много искам да се науча да обичам трябваше да го направя.Веднъж имах едно увлечение в едно момиче но това си остана просто едно увлечение не прерастна в обич тя ме отблъсна когато поисках да се съберем наистина тя ме използваше има и такива момичета ... на кому е нужно някакво момиче да си играе със чувствата ти и накрая да бъдеш просто една черупка?Гледах към пълната луна и въпросите просто ме убиваха всички тези въпроси се завихриха във главата ми и взех скицника . Той бе точно до мен а молива и гумичката до него взех го в скута си и отворих на един празен лист това бях сега просто един лист .Бях самотен трябва ми някой който да може да ме разсейва от самотата да бъда по свободен да ме научи да се забавлявам . Милиони пъти съм се опитвал да се забавлявам сам но винаги си оставах с опитите.Започнах да рисувам мечтаното момиче . Тя беше с права и кестенява коса очите й бяха сини като небето или като дълбините на океаните .Кожата й бяла като слонова кост и слаба . Толкова много пъти бях рисувал една и съща рисунка и всеки път тя завършваше в кошчето знаех че това е момичето на мечтите ми но просто не можех да обичам някаква рисунка .Дали по света има и други които са толкова самотни като мен или само аз се лутам в този свят без семейство без любима без приятели ?Молива започна да се движи по белия лист хартия а тъмната диря която оставяше след себе си след време започан да се оформя във някаква фигура.Не издържах повече въздухнах и ударих земята със юмруци станах и скъсах скицника на две и станах рязко по-точно скоцих погледнах надолу и видях как хората минават под терасата ми ръка за ръка.Взех якето си обух се и излязох .Нощта бе пред мен закрачих бавно по улиците на Париж . Мислех че след като съм в града на любовта ще срещна ''любовта '' но явно съм се самозалъгвал . Не знаем колко време съм ходил просто знаех че движа краката си на някъде но не знаех накъде . Видях някакво езеро а точно в центъра му пълната луна се виждаше кристално ясно . Седнах на тревата и погледнах отражението си във водата .

Самотата е най-добрият ми приятел.


Някога чувствали ли сте се така все едно не съществувате а сте просто един наблюдател ?Гледате живота на хората и искате да бъдете на тяхно място ?Понякога това се случва и на мен но знам че ако бях просто наблюдател живота ми щеше да е хиляди пъти по-лесен .Съдба къде сбърках защо ме наказваш това изпит ли е да видиш какво мога или просто се подиграваш с мен ?Питах се но знаех че няма да получа отговор стоях в леглото си и гледах белия таван .Напоследък обичах да изживявам живота на другите на герои от книги на герои от сериали само не и моя живот . Мисля че съм героя в някога книга с гаден и депресиращ край в който аз съм главен герой и накрая нещо се случвам и откривам любовта и накрая умирам или нещо се случва с мен и изчезвам . Мисля че някой ден просто ще се самоубия защото не мога да живея този проклет живот .Бих дал всичко за малка частица обич дори и фалшива да опитам от магията да разбера какво е да обичаш .Но нямам смелост да сложа край на живота си до последо ще се боря за любовта ще заслужа мястото си в Рая.Трябва да бъда щастлив за всичките си 19 години съм правил толкова добрини а накрая пак аз оставах сам тъжен и неуверен в себе си . Сълзите запариха в очите ми и усетих топлината им която се стича по бузите ми ето го този етап в който съм в депресия и започвам да се наранявам . Неведнъж съм бил в болница зареди раните които съм правил на ръцете лицето си и корема ми но винаги лекарите ме спасяваха . В този момент не можех да спра просто трябваше да нараня външната обвивка на себе си за да разбера че съществувам и че трябва отново да се върна към живота и да разбера че пак ще съм сам .

Смъртта моят съсед.


Понякога си мисля че просто сънувам и че докато сънувам най-хубавият си сън смъртта ще дойде и ще вземе живота ми нямах търпение да дойде този момент може би тогава ще се преродя и ще я намеря или тя ще ме намери . Студенината която изпитвах докато лежах на пода в банята а топлата вода течеше отгоре ми долазих до онзи ъгъл до който водата не достигаше и отново ги усетих сълзите на тъгата самотата болката и на разбитото сърце на моето разбито сърце.Всъщност дори не знаех имам ли такова усещах че нещо в гърдите ми бие че имам пулс но просто не го усещам като сърце то всякаш просто ме държеше буден но само това другите неща които трябва то да ти дава при мен ги нямаше . Имах просто една мечта толкова ли беше трудно тя да стане реалност . Беше толкова проста мисля че осъществяването на тази мечта може би ще спаси живота ми и сърцето ми ще функционира номрално . Но с какво да залепя счупените части на моето механично сърце.Да точно механично защото роботите не изпитваха чувства те просто съществуваха но без да изпитват никакви чувства а може би аз съм робот.Не роботите нямат сълзи а аз имах .Но роботите бяха само един метал и купища болтове. Това ли бях и аз метал и болтове?Не исках да бъда това ... никога не съм мислел че живота ми ще се превърне във хорър филм дори не беше и филм а просто една черно бяла лента на която има само мои снимки и кадри .

Имах я и съдбата ми я отне.


Из улиците на Париж се виеше ужасен вятър исках да стоя в къщи но не можех поне сега усещах някакви емоции или поне знаех че съм жив ръцете ми бяха замръзнали дори премръзнали но не ми пукаше харесваше ми да усещам нещо различно от леглото или пейките . Вятъра все едно искаше да убие косата ми мяткаше я във всевъзможни форми но тя просто не се спротивляваше.Очите ми кафеви преди бяха жизнени а сега бяха студени и безчувствени като камък .Кожата ми беше студена зареди вятъра а цвета й наподобяваше слонова кост а мусколите ми които сега бяха скрити под блуза и и под нея някаква тениска .Устих някой да притиска тялото си до моето и тогава видях някаква фигура пред мен .
-Съжалявам .-Гласа й беше мек като кадефе останах да гледам лицето й то беше точно както на скиците ми това беше момичето на мечтите ми . Различни мисли се разминаваха в главата ми ''Бог е решил да ми даде възможност '' '' съдбата ме награждава'' ''тя не е реална'' '' сънувам ли '' .
Погледнах я и се усмихнах а очите ми се напълниха със надежда .Проговорих;
-Няма нищо не се тревожете . -Усмихнах се .Сърцето ми заблъска бясно във гърдите ми и се опитах да успокоя дишането си .Очаквах този момент толкова много време ... видях как тя За се изчервява и се усмихна като се показаха белите й зъби.Тя ме погледна в очите нямам търпение да науча името й .
-Може ли да попитам как се казвате?-Попитах и предложих да седнем на пейката а тя не възрази .Вече обичах знаех какво е да обичаш означава пулса ти да не е нормален да усещаш сърцето си все едно ще изкочи от гърдите ти да искаш да я целунеш .Та ние се срещнахме едва сега а аз вече я обичах ?Как е възможно товa?
-Мелиса... а ти ?-Гласа й беше толкова сладъки толкова мек дори не чух въпроса й просто се радвах че научих името й . Всички стени които съм издигал през всичките тези години се стопиха всичките пъти в които съм бил наранявам все едно бяха забравени а сърцето ми бе залепено или по-добре бе ново . Усещах всичките му ефекти а не само биенето му.
-Хуа Уо .-Отговорих кратко и се усмихнах за малко но после устните ми се стегнаха в една тънка линия . Образа й започна да изчезва а заедно с него и новото ми сърце изпитвах болка на мястото му където сега имаше просто някаква дупка.Сълзи се застичаха по лицето ми докато се опитвах да хвана ръката й но тя просто бе прозрачна не хващах нищо все едно тя бе призрак .Образа й си отиде а аз останах на пейката сам сълзите ми капеха по стената и скърбяща земя ако това бе моя сън нямаше да страдам само аз исках и някой друг да изпита болката ми . Аз бях само един човек нищо повече .

Връщане в реалноста .


Станах от студения под на банята водата все още капеше а аз явно съм бил заспал образа й не ми излизаше от ума.Съдбата отново се намеси реши да ми даде нещо и накрая да ми го отнеме.Но все пак вече знаех какво е да си влюбен и какво е чувството да имаш функциониращо сърце . Засмях се тъжно такъв съм глупак никога няма да съм щастлив винаги ще бъда неудачник който няма да намери любовта и винаги ще мечтае затова и ще бъде влюбен само в сънищата си . Явно аз просто не съм създаден да обичам но исках да мога да умея да мога да дарявам любов.Седнах на леглото и покрих лицето си в длани и затворих очи ето я пак онази депресия . Този път се измъкнах от нараняванията но какъв беше смисъла да не се нараня сам като всичко около мен се руши на парчета .Както си и мислех вече бях просто една празна черупка.Всички стени които бях свалил в съня си вече бяха дигнати отново бях студен като камък и безчувствен .

Преместване.


Трябваше да се махна от париж твърде много спомени на едно място всъщност не точно спомени а просто глупави мечти и надежди които никога няма да се сбъднат . Събрах багажа си и хванах самолета като след 12 часа вече бях пристигнал тук .Но не можех да се откажа ако и тук не намерех любов щях да се откажа от живота си каквото и да ми струва не си струваше да живея живота на една обвивка без никакви чувства без емоции без нищо да аз бях нищо .Настаних се в хотела и се загледах в тавана тук беше различно бях свикнал на белия покрив на апартамента си в Париж а тук тепърва трябваше да свиквам със новите неща .


ВЕЧЕ ЗНАЕХ КАКВО Е ДА ОБИЧАШ НО ТАЗИ БОЛКА НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА.

[Only admins are allowed to see this image] olivia wilde
Име на героя: Алекзандра Лесбърн
Възраст: 18 години
Работа : Бивша малолетна проститутка, по настоящем издържана от своя настойник.
Мръсни тайни: На 16 забременява, но губи детето при инцидент в четвъртия месец; страда от синдром на Стокхлом.

[Only admins are allowed to see this image]
-Бенджамин, сине, остави я, моля те.- старата жена се опита да улови ръката му, която вече разкопчаваше колана на скъпия му панталон.
Винаги изглеждаше добре, абсолютно винаги приведен във вид, дори вечер, когато си лягаше, нямаше и една част от външния му вид, която да не бе приведена в добро състояние и привличащ достатъчно женско внимание, за да може да си позволи следващите действия. На лицето му винаги бе изписана една хладна емоция, а огъня се появяваше единствено, когато й посягаше. Това ставаше все по- често, сякаш съществуваха прекалено много комплекси в този мъж, изкарващ си всяка една емоция върху нея.
-Махни се, майко!- изкрещя и се обърна рязко към нея, достатъчно, че да я сплаши и да я накара да се изниже бързо от стаята.- Махни се, че ти също си виновна!
Мона започна да лази назад в опита си да се спаси от току що измъкнатия от панталона му колан. Вече бе усещала тази кожа и от нея болеше. Няколко резки по гърба й, почти пресни може би от преди ден- два, подсказваха за скорошно подобно събитие, но сякаш по- извратено, непозволено и нещо, на което малко жени биха се подложили... включително и Саша, но тя нямаше избор... Черните й, безбожно дълги коси бяха разпилени и покриваха лицето й, полепнали по него и мокри от сълзите, които бяха започнали да се стичат от светлите й очи. Сърцето й биеше бързо, а Алекзандра едва си поемаше въздух, но не смееше да издаде страха си.
Кожата се стовари върху бедрото й с такава сила и плясък, че би било болезнено дори само от слушането му, а хлиповете й огласиха цялото помещение и сякаш се опитаха да достигнат до нечии уши, чийто собственик няма да се страхува да й помогне. Треперещата й ръка се протегна към вратата на терасата и натисна дръжката, отваряйки я. Тялото й пъргаво се измъкна навън.
-Помощ!- изпищя, но гласът й излезе някак дрезгаво между устните.
-Влизай вътре, кучко!- изръмжа Бенджамин и улови дългата й коса, повличайки навътре безпомощната Алек.


-Тя пак се е свързала с него!- изкрещя недоволно Ваня и се извъртя към нея с неразбиращо изражение. Наистина, какво толкова й харесваше? Той я намери полу мъртва, заради този мъж, а тя продължаваше да го търси. Да твърди, че го харесва. Че го обича, дори твърдеше, че не е виновен. Как беше възможно това явление?- Обясни ми, АЛЕКЗАНДРА! ОБЯСНИ МИ! ЗАЩО НЕ СЕ ОПИТАШ ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВА и СВОБОДНА?
Крясъците в лицето й я накараха да се дръпне назад. Сърцето й заби бързо и силно, не й харесваше, когато й крещяха. Защо Ваня го правеше? Нали обеща да е добър с нея? Не разбираше ли любовта й? Толкова дълбока и тайна. Толкова неразбираема за всички останали, че често Алек се чувстваше като полезно изкопаемо. Не искаше обаче да й крещят. Тя изблъска Ваня от себе си и накара грубите му пръсти да пуснат китките й. Никога не бе била покорна, нямаше да бъде и за него... нито пред него.
-Разкарай се от мен!- изпищя тя и се изправи на краката си, изоставяйки телефона, от който бе избрала преди малко така познатия й Бенджаминов номер, на пода.- Като искаш да съм щастлива ме пусни сред хора! Ти правиш същото като Бенджи! Ти също не ме пускаш навън!

---------------------------------------------------------------------------
Няколко месеца след това, Алекзандра пристига в колежа и започва своето обучение като съвсем нормална ученичка. Малко по- неприлична, ала не създаваща особено големи проблеми.